Михаил Соколов
Студ сковава мократа земя,
пронизващ студ на утро ледно.
Застинал в скреж, вълна от мъгла,
нозе по него стъпват трудно.
Но бързат Слънцето преди да напече
оръдията тежки в кал да не пропаднат
и теглят с сетни сили уморените коне,
пръхтят им ноздри буйно, и треперят
изтръпналите им от ходене нозе,
камшици удрят. Камък подир кал -
неравни ниви. Пътеки развълнувано море
от клони, пръчки, дънери изгнили.
Оглавници прерязват потна плът,
юзди пристягат конски впряг лютиво.
Войниците край тях вървят,
дърпат ги, пръстта е хлъзгава коварно.
Отстъпват, времето не стига, там
днес много люде ще загинат.
Към Лесковац потеглили със плам
обратно през реката трябва да преминат.
Раненият Чокурски гледа надалеч
как сръбска армия огромна
настъпва бързо. Страшна сеч!
И Петър днес печели гордо.
„Оръдията си пазете!“ Чуват викове
войниците. „Те са ви щит. Пазете!
Раклите носете, бързо! Настъпва враг
към ада да ви отведе!“
И газят те във Пуста до колене
и дърпат своите коне
в тази битка, загубена и мъртва
гробовна сеч да понесе.
Командира им бригаден гледа
във кръв и рани потопен
защитата прикритие последна
кога е ред да призове.
Щита може да се вдигне!
Първа батарея, от бяс обхванати
посреща залпове свирепи.
Врага я е открил, в капан захванати.
Плющят куршуми, дъжд гранати.
И падат те един до друг,
коне връз тях простреляни.
Останали да пазят с бодър дух
без да се чувстват изоставени.
Потеглят които могат да вървят
назад към своите другари.
С куршумен залп след залп там ги косят,
с верига на смъртта зловещо закопчани.
Прислужник оръдеен Михаил Соколов
коне останали събира.
Оръдието няма да им предаде
и дърпа с нечовешка сила
юздите, с бесен поглед, подивял,
че конска сила не достига
и конски впряг от страх обезумял
едвам оръдието му надига.
И удря той и им крещи,
че чест е длъжен да опази.
Цвилят конете, въздуха свисти,
копито връз телата гази.
Сноп ударен куршуми ги застига
и пада долу конски впряг.
Единствен кон с последна сила
опъва тежестта си пак.
Сам дърпа с пяна на устата,
в очите ужаса искри.
С поглед вперен към реката,
с изопнати, настръхнали косми.
Диша тежко и напъва.
Мускули изкочили, стегнати скули.
Ранен, в калта копитата потъват
куршуми удрят го, пръхти.
Последен удар, конят пада
загледан нейде настрани.
Соколов прав до него гледа
пяна по уста му как кипи.
„Герой“ си мисли и откача
оръдието сам със две ръце.
Кой знае къде е на човек душата?
Кой знае де се тя таи?
Надига го и стреля смело
снаряд подир снаряд.
Куршум пронизва го и диво
оглежда мътви конски впряг.
Карабината надига стреля -
сам човек, раната люти.
Нов куршум го удря вляво,
а подир два, и още три.
Стиска пушката и стреля,
кръвта му плиска и тече,
крака поддават, но той стреля.
Земята силно го влече.
Не може да издържа вече
и паднал там на колене
се срива, гледа надалече
от мъртъвци едно море.
Оръдието проснато самотно
стои пред взора му горещ
оцапано със кръв, готово
да му заговори със човешка реч.
Той вдига длан и бавно, тихо
с ръкава си избърсва там кръвта
да го открият, неопетнено, чисто.
Тленна е, неважна е плътта.
Собствената кръв премахнал
със собствената си ръка...
Оръдието ще може отново
да защити на роден войн честта.
Свистят куршумите зловещо,
но няма нищо страшно във това.
Прегъръща го и си отдъхва.
Смъртта му тук го припозна.
Тази история е предадена от поручик Д. Дечев.
На 30-ти октомври 1915-та година само няколко дни след влизането на България в Първата Световна Война срещу 3-та бригада от 1-ва Софийска дивизия се изправя цялата сръбска армия. Бригадният командир заповядва отстъпление. Когато това вече е възможно Чукурски нарежда изтегляне и на прикриващите части, в които е и Михаил Соколов като оръдеен прислужник, кандидат-подофицер. Михаил Соколов отказва да изостави оръдието си и до където успява го придвижва, а след това спира и сам обстрелва врага. Умира прегърнал оръдието си. Така го откриват.
Епопея за България
Брезнишките опълченци
Брезнишките опълченци
Години тъмни, векове стидни и тежки,
страдание, мъка и позор човешки.
Готов на всичко за свойта свобода
надигна се буйно, горещо народа.
Но битките много беха за него
и не всекога гордо спечели умело.
Че някои битки бяха само примамка
и жертвено паднаха без слава гръмка.
Кисьов днес е тъжен, унил и прегърбен.
Лицето изпито, остана безмълвен,
остана безрадостен загубил и гордост,
премазан напълно от битийната сложност.
Някога беше смел, бодър и весел
Самарското знаме кога врага бе понесъл
с две длани сам гордо от ръце им изтръгна,
спаси го и с дружината тръгна
от битка във битка за свойта свобода
без страх от смъртта, не за лична угода,
а днес сам стои изпит и унесен,
покрусен, засрамен, напълно потресен.
Сал тези думи гробовни и тежки
„Пожетрвай отряда,“ като примки горещи
„капитан Кисьов, за спасението на отечеството.“
Седи той и си спомня с мъка за следното:
След тежко падение край кървава Колоница
преуморени, измъчени, премръзнали са.
Три дни будуване, бой, глад и лишения.
Обезсърчени с тежки, мудни движения
Изворски отряд се придвижи към Трекляно,
но за почивка не им било речено.
Кисьов ги поведе към Радомир гневно
да си починат няма време, не е редно.
Че заповед имаше да бързат и смело
в бой да се хвърлят, в пожертвено дело.
Войниците гладни едвам се придвижваха
и от всичките едва четвърт пристигнаха.
Само нощ една можаха да дремнат
и към Брезник им наредиха да тръгнат.
И те тръгнаха в студ нечовешки
с пробити обувки, скъсани дрехи, нозе тежки.
Нагазиха в кал, мокър сняг, виелица люта
и паднаха духом сринати още по пътя.
С бележката важна Кисьов се досети,
че други причини предвид тук са взети.
Спря ги за малко дъх да си вземат,
огледа тревожно как пак ще поемат -
треперещи, мокри, без муниции, смелост,
без ярост войнишка, с остатък от верност.
Че верност юнашка за подвизи жива
по лица им измъчени всякаква липсва.
Говори Кисьов и ги дълго надъхва
за робство вековно, за страшната жътва
поробител кога с ноги стъпи над тебе
и вдигна войниците и ги прати напреде
едните да водят, други към хълма
без да им казва, че там чака ги пълна
загуба грозна, и че жертват ги сите,
и ги пращат във боя „отпред ще стоите“.
А те неподготвени, уморени и гладни
се оказаха даже прекомерно и бавни.
Сръбската армия веднага видя ги
в атака зловеща нагази и хвана ги
в обстрел безпощаден, напреде премина
и хълма превзе и дружина безсилна
се пръснаха кой на където успее.
Кисьов побеснял се опита да овладее
този хаос, тази среща с неизбежната смърт.
Беше му ясно като ги видя още първият път.
Ходеше дръзко под огъня вражи
с надежда юнашка куршум да удари
го право в сърцето и там да се срине,
срама и гнева му така да отмине.
Но падаха войни ранени край него,
снаряди хвърчаха, той гледаше гневно,
и нито един не го там на показ удари.
Каквото можа той всичко направи.
Моравската дивизия, голяма и силна -
същата коя ги бе преди дни победила
сега ги прегазваше пак без пощада,
че беше във пъти тя по-голяма.
Хаоса бе пълен, а битката тежка.
Сигурно мислеха, че всичко е грешка
войниците биха се колко можаха
и сърби надмощие когато видяха
тръгнаха смело напред в настъпление
щастливи от разгрома, от бойно умение.
Кисьов спря и огледа сите свои войници
как се биха въпреки студ и лоши позиции,
поведе ги назад да търсят пролука
към София навярно да стигнат по пътя.
Подведен от войн преуморен и объркан
към Радомир тръгнаха, по пътя отъпкан.
Мина тази битка безславна и грозна.
Душа му след нея се отпусна и грохна.
Че опълченци край Брезник поведе нелепо
на загуба твърда с билет към небето.
Измъчи ги много и войни загуби
заради други стратегически подбуди.
И това го съсипа и изяде отвътре
и го принуди от света да се отдръпне.
Сливница днес не случайно е българска.
Заради тази битка смутна и объркана
Моравската дивизия е забавена с четири дена
и когато напада не успява да я превземе.
В памет на всички там безславно загинали
и през ада на войната преминали,
преживяли ужаса на студа нечовешки
Сливница днес ги прегръща горещо.
Битката край село Колоница през ноември 1885-та е изключително важна в Сръбско-Българската война, защото отлага нападението над Сливница с 4 дни. Така това падение предотвратява загубата на Сливница.
Години тъмни, векове стидни и тежки,
страдание, мъка и позор човешки.
Готов на всичко за свойта свобода
надигна се буйно, горещо народа.
Но битките много беха за него
и не всекога гордо спечели умело.
Че някои битки бяха само примамка
и жертвено паднаха без слава гръмка.
Кисьов днес е тъжен, унил и прегърбен.
Лицето изпито, остана безмълвен,
остана безрадостен загубил и гордост,
премазан напълно от битийната сложност.
Някога беше смел, бодър и весел
Самарското знаме кога врага бе понесъл
с две длани сам гордо от ръце им изтръгна,
спаси го и с дружината тръгна
от битка във битка за свойта свобода
без страх от смъртта, не за лична угода,
а днес сам стои изпит и унесен,
покрусен, засрамен, напълно потресен.
Сал тези думи гробовни и тежки
„Пожетрвай отряда,“ като примки горещи
„капитан Кисьов, за спасението на отечеството.“
Седи той и си спомня с мъка за следното:
След тежко падение край кървава Колоница
преуморени, измъчени, премръзнали са.
Три дни будуване, бой, глад и лишения.
Обезсърчени с тежки, мудни движения
Изворски отряд се придвижи към Трекляно,
но за почивка не им било речено.
Кисьов ги поведе към Радомир гневно
да си починат няма време, не е редно.
Че заповед имаше да бързат и смело
в бой да се хвърлят, в пожертвено дело.
Войниците гладни едвам се придвижваха
и от всичките едва четвърт пристигнаха.
Само нощ една можаха да дремнат
и към Брезник им наредиха да тръгнат.
И те тръгнаха в студ нечовешки
с пробити обувки, скъсани дрехи, нозе тежки.
Нагазиха в кал, мокър сняг, виелица люта
и паднаха духом сринати още по пътя.
С бележката важна Кисьов се досети,
че други причини предвид тук са взети.
Спря ги за малко дъх да си вземат,
огледа тревожно как пак ще поемат -
треперещи, мокри, без муниции, смелост,
без ярост войнишка, с остатък от верност.
Че верност юнашка за подвизи жива
по лица им измъчени всякаква липсва.
Говори Кисьов и ги дълго надъхва
за робство вековно, за страшната жътва
поробител кога с ноги стъпи над тебе
и вдигна войниците и ги прати напреде
едните да водят, други към хълма
без да им казва, че там чака ги пълна
загуба грозна, и че жертват ги сите,
и ги пращат във боя „отпред ще стоите“.
А те неподготвени, уморени и гладни
се оказаха даже прекомерно и бавни.
Сръбската армия веднага видя ги
в атака зловеща нагази и хвана ги
в обстрел безпощаден, напреде премина
и хълма превзе и дружина безсилна
се пръснаха кой на където успее.
Кисьов побеснял се опита да овладее
този хаос, тази среща с неизбежната смърт.
Беше му ясно като ги видя още първият път.
Ходеше дръзко под огъня вражи
с надежда юнашка куршум да удари
го право в сърцето и там да се срине,
срама и гнева му така да отмине.
Но падаха войни ранени край него,
снаряди хвърчаха, той гледаше гневно,
и нито един не го там на показ удари.
Каквото можа той всичко направи.
Моравската дивизия, голяма и силна -
същата коя ги бе преди дни победила
сега ги прегазваше пак без пощада,
че беше във пъти тя по-голяма.
Хаоса бе пълен, а битката тежка.
Сигурно мислеха, че всичко е грешка
войниците биха се колко можаха
и сърби надмощие когато видяха
тръгнаха смело напред в настъпление
щастливи от разгрома, от бойно умение.
Кисьов спря и огледа сите свои войници
как се биха въпреки студ и лоши позиции,
поведе ги назад да търсят пролука
към София навярно да стигнат по пътя.
Подведен от войн преуморен и объркан
към Радомир тръгнаха, по пътя отъпкан.
Мина тази битка безславна и грозна.
Душа му след нея се отпусна и грохна.
Че опълченци край Брезник поведе нелепо
на загуба твърда с билет към небето.
Измъчи ги много и войни загуби
заради други стратегически подбуди.
И това го съсипа и изяде отвътре
и го принуди от света да се отдръпне.
Сливница днес не случайно е българска.
Заради тази битка смутна и объркана
Моравската дивизия е забавена с четири дена
и когато напада не успява да я превземе.
В памет на всички там безславно загинали
и през ада на войната преминали,
преживяли ужаса на студа нечовешки
Сливница днес ги прегръща горещо.
Битката край село Колоница през ноември 1885-та е изключително важна в Сръбско-Българската война, защото отлага нападението над Сливница с 4 дни. Така това падение предотвратява загубата на Сливница.
Откъс от Васил Петлешков
из Васил Петлешков:
„…със съдбата си. И заптиетата насреща
не му се видяха ни силни, ни страшни,
че той знаеше нейде глас народен важни
днес над поробителя чете тежка присъда.
И въпреки, че неговото участие свършва
той знае, той чувства дълбоко в душа си,
че сите тия, така уплашени сиромаси
скоро ще бидат в своя земя свободни люде
и кога гайда Българска вой силен надуе
не ще се вече от поробител нивга страхуват.
И въпреки жертвата нему телесна, да робуват
вече нивга няма да са съгласни. Нивга!“
„…със съдбата си. И заптиетата насреща
не му се видяха ни силни, ни страшни,
че той знаеше нейде глас народен важни
днес над поробителя чете тежка присъда.
И въпреки, че неговото участие свършва
той знае, той чувства дълбоко в душа си,
че сите тия, така уплашени сиромаси
скоро ще бидат в своя земя свободни люде
и кога гайда Българска вой силен надуе
не ще се вече от поробител нивга страхуват.
И въпреки жертвата нему телесна, да робуват
вече нивга няма да са съгласни. Нивга!“
Откъс от Магделина Юрукова
из Магделина Юрукова:
„Гледайте, очи, и нигвга не забравяйте
робията и гнета нивга не прощавайте.
Широко отворени, изтръпнали от гледката,
пълни с гняв, не сълзи, с мъката човешката
превърнала се в храм свят на разума.
Гледайте очи как глава се търкулва отрязана,
как тече кръвта по прашната улица,
как уста мълчи, а душа крещи сал една думица.
Гледайте, очи, право в тях, дори не мигайте.
Погледа не свеждайте и не унивайте.
Вижте еманацията на тези пет века –
пред свидетели,
обезглавени двайсет и осем човека.“
„Главата на брат й в крака й се търкулна
сякаш за сбогом земята пред нея целуна.“
„Гледайте, очи, и нигвга не забравяйте
робията и гнета нивга не прощавайте.
Широко отворени, изтръпнали от гледката,
пълни с гняв, не сълзи, с мъката човешката
превърнала се в храм свят на разума.
Гледайте очи как глава се търкулва отрязана,
как тече кръвта по прашната улица,
как уста мълчи, а душа крещи сал една думица.
Гледайте, очи, право в тях, дори не мигайте.
Погледа не свеждайте и не унивайте.
Вижте еманацията на тези пет века –
пред свидетели,
обезглавени двайсет и осем човека.“
„Главата на брат й в крака й се търкулна
сякаш за сбогом земята пред нея целуна.“
Откъс от Черният полк
из Черният полк:
„Зловещ е цвета на кръвта кога се плисне.
Не е красив, не е поезия кога кипне.
Кога тялото бърза през пробив да напусне,
кога съхне, или навътре се пръсне.
Не е цвета на гората, ни на морето,
не е цвят на радост, а е нещо зловещо.
И единствено тази обич силна към родина
и към отечество, утеха едничка е за всина.
Че без тази обич силна и всепоглъщаща
към справедливост толкова могъща,
към единство, чест, житие щастливо.
Само така в този цвят има нещо красиво.“
„Зловещ е цвета на кръвта кога се плисне.
Не е красив, не е поезия кога кипне.
Кога тялото бърза през пробив да напусне,
кога съхне, или навътре се пръсне.
Не е цвета на гората, ни на морето,
не е цвят на радост, а е нещо зловещо.
И единствено тази обич силна към родина
и към отечество, утеха едничка е за всина.
Че без тази обич силна и всепоглъщаща
към справедливост толкова могъща,
към единство, чест, житие щастливо.
Само така в този цвят има нещо красиво.“
Абонамент за:
Публикации (Atom)