Михаил Соколов

Михаил Соколов

Студ сковава мократа земя,
пронизващ студ на утро ледно.
Застинал в скреж, вълна от мъгла,
нозе по него стъпват трудно.
Но бързат Слънцето преди да напече
оръдията тежки в кал да не пропаднат
и теглят с сетни сили уморените коне,
пръхтят им ноздри буйно, и треперят
изтръпналите им от ходене нозе,
камшици удрят. Камък подир кал -
неравни ниви. Пътеки развълнувано море
от клони, пръчки, дънери изгнили.
Оглавници прерязват потна плът,
юзди пристягат конски впряг лютиво.
Войниците край тях вървят,
дърпат ги, пръстта е хлъзгава коварно.
Отстъпват, времето не стига, там
днес много люде ще загинат.
Към Лесковац потеглили със плам
обратно през реката трябва да преминат.

Раненият Чокурски гледа надалеч
как сръбска армия огромна
настъпва бързо. Страшна сеч!
И Петър днес печели гордо.
„Оръдията си пазете!“ Чуват викове
войниците. „Те са ви щит. Пазете!
Раклите носете, бързо! Настъпва враг
към ада да ви отведе!“
И газят те във Пуста до колене
и дърпат своите коне
в тази битка, загубена и мъртва
гробовна сеч да понесе.
Командира им бригаден гледа
във кръв и рани потопен
защитата прикритие последна
кога е ред да призове.

Щита може да се вдигне!

Първа батарея, от бяс обхванати
посреща залпове свирепи.
Врага я е открил, в капан захванати.
Плющят куршуми, дъжд гранати.
И падат те един до друг,
коне връз тях простреляни.
Останали да пазят с бодър дух
без да се чувстват изоставени.
Потеглят които могат да вървят
назад към своите другари.
С куршумен залп след залп там ги косят,
с верига на смъртта зловещо закопчани.
Прислужник оръдеен Михаил Соколов
коне останали събира.
Оръдието няма да им предаде
и дърпа с нечовешка сила
юздите, с бесен поглед, подивял,
че конска сила не достига
и конски впряг от страх обезумял
едвам оръдието му надига.
И удря той и им крещи,
че чест е длъжен да опази.
Цвилят конете, въздуха свисти,
копито връз телата гази.
Сноп ударен куршуми ги застига
и пада долу конски впряг.
Единствен кон с последна сила
опъва тежестта си пак.
Сам дърпа с пяна на устата,
в очите ужаса искри.
С поглед вперен към реката,
с изопнати, настръхнали косми.
Диша тежко и напъва.
Мускули изкочили, стегнати скули.
Ранен, в калта копитата потъват
куршуми удрят го, пръхти.
Последен удар, конят пада
загледан нейде настрани.
Соколов прав до него гледа
пяна по уста му как кипи.
„Герой“ си мисли и откача
оръдието сам със две ръце.
Кой знае къде е на човек душата?
Кой знае де се тя таи?
Надига го и стреля смело
снаряд подир снаряд.
Куршум пронизва го и диво
оглежда мътви конски впряг.
Карабината надига стреля -
сам човек, раната люти.
Нов куршум го удря вляво,
а подир два, и още три.
Стиска пушката и стреля,
кръвта му плиска и тече,
крака поддават, но той стреля.
Земята силно го влече.
Не може да издържа вече
и паднал там на колене
се срива, гледа надалече
от мъртъвци едно море.
Оръдието проснато самотно
стои пред взора му горещ
оцапано със кръв, готово
да му заговори със човешка реч.
Той вдига длан и бавно, тихо
с ръкава си избърсва там кръвта
да го открият, неопетнено, чисто.
Тленна е, неважна е плътта.
Собствената кръв премахнал
със собствената си ръка...
Оръдието ще може отново
да защити на роден войн честта.
Свистят куршумите зловещо,
но няма нищо страшно във това.
Прегъръща го и си отдъхва.
Смъртта му тук го припозна.

Тази история е предадена от поручик Д. Дечев.

На 30-ти октомври 1915-та година само няколко дни след влизането на България в Първата Световна Война срещу 3-та бригада от 1-ва Софийска дивизия се изправя цялата сръбска армия. Бригадният командир заповядва отстъпление. Когато това вече е възможно Чукурски нарежда изтегляне и на прикриващите части, в които е и Михаил Соколов като оръдеен прислужник, кандидат-подофицер. Михаил Соколов отказва да изостави оръдието си и до където успява го придвижва, а след това спира и сам обстрелва врага. Умира прегърнал оръдието си. Така го откриват.