Еремия Българов

Еремия Българов


Седеше Еремия окован, но с мисъл ясна,
в тъмната стая вкопана, вмирисана, тясна
вече четири месеца затворник, без отвор
в подземието осъден на строг тъмничен затвор.
Сигур вече дори не изглежда нормално
Каквото било е дали в него е още давно?
За какво се е борил и какво е разбирал
Дали помни сговора или се е примирил.
Сигур в него не тлее даже надежда
Да го пуснат признак няма изглежда
И така ще изгние без право да избира
дали да живее, не го питаха, дали ще умира.

Сърбина тропна по вратата и я открехна
„- Вземи, брачо, донесох ти чиста дреха.
Ти сигур вече всички тука ни мразиш.
Нямам надежда, че братска обич пазиш.“

Еремия очи си повдигна и стрелна го косо,
във гърди му надигна се отговора на въпроса
и той се изправи, приближи се заканително
и погледна го право в очите обвинително:
„ Ти никога не смей в мен да се съмняваш!
Какво мисля за вази не дей да догадяваш!“
А после протегна дланта си и дрехата грабна,
въздъхна и кимна му с усмивка блага.
Подир седна обратно на пода и се загледа
напред някъде към стената мърлява, черна:

Аз кога съм служил със своите братя
в сръбската армия давал съм си душата.
И моята обич винаги остава непокварена,
че е родствена, жива, духовна и неподправена.
Туй, че в някакво време нашата битка
за отечествата ни, за свободата бе близка,
а подир време интереса ни се размина
за омраза и тежки чувства това не е причина.
Боли ме, че не успях при Хитов да стигна.
Боли ме, че зъл заговор пътя ни мина.
И ми е тежко, че бяхме много, силна дружина,
а в нелеп бой със засада паднахме всина.
Тая чета, братко, беше Зайчарската голяма,
важна и носеше в себе си дух на промяна.
До един сите българи бяха големи хора,
биха се като зверове до края без умора.
Тамо го виждам и Левски със знамето
как го вее решително метнал на рамото,
как можехме да се срещнем в балкана
и задругата ни да подеме ветъра на промяна.
А се разминахме. Съдбата не ни срещна.
Не е таз борба ни подредена, ни лесна.
Ти знаеш, че порива лъвски не стихва,
веднъж разбунтува ли се сърцето не спира.
Няма примирие, няма връщане назад, ни утеха.
Ни може да те стопли нова чиста дреха.
Ни обещание, ни празнодумна клетва
не може да възспре взора на човека,
който гледа напред към своето бъдеще.
Готов е на всичко, на средата да се спре не ще.
Само знай, брачо, запомни го. Болно ми е
ей тука ми е ранено в гърди, стърно ми е.
Че за нази не се застъпихте, не ни подкрепихте,
а можехте. За битката ни не се пригласихте.
Аз затуй нямам ни надежда, ни някаква вера,
че оттук ще изляза. Видях с очи жалката гавра
и със знаме ни и с телата на моите другари.
Срам ме бе, това неподготвен ме завари.

„- Ако те пуснат как е по присъдата речено
какво ще направиш след всичко изречено?“

Ти знаеш с кого съм седял рамо до рамо.
Имената им дори са клетва за вярност само.
Раковски, Кунчев, Хитов, Караджата...
Не се забравя завета, не губи се идеята свята.
Щом изляза веднага от тука по пътя
към Румъния ще поема другари да търся.
Как орела полита тъй и аз ще отлитна
на призив народен буден да откликна.
Че мене достатъчно са няколко дена
оръжието да грабна като сабя устремена
да го забия на робството във врата напреко
и взор да вперя към балкана надалеко.
Че ехти вътре в гърди ми и тежко проклина
глас гробовен, осъжда ме и ме заклина
да не мога от него нивга да се скрия.
Само там дълбоко в гроба ако стигна
ще е някаква поне малка душевна утеха,
че съм опитал, че съм избрал правдива пътека.
Няма милост това вътрешно чувство.
Не е настроение, или някое мисловно блудство.
Кога ги намеря там българите истински
с Хаджи Димитър и лъвовете планински
ще превземем баир по баир си земята.
Кръв да се лее, пукот да думка, зората
на нашта родина вече отново изгрява.
Няма спиране, няма решителност друга такава.

Сърбина въздъхна: „Право говориш, не си лъгал.
Не се е освободил кой на бунт не е тръгнал.
Закарайте го към Влашко!“ - Рече на войника.
„Там са неговите, сбират чета, съдба го вика.“

Кога човек се вдигне в борба за свобода
небето се отваря, кипи изръгнала кръвта,
насища се с любов по-буйна от морето,
по силна от живота. Със знанието проклето,
че можеш всичко кое е грозно да изкрасиш
Кое е пропиляно, да върнеш, да възкресиш.
И ония кои душа им в битката полита
спят спокойно. Те спят там горе сред орлите.


Еремия Българов става военен командир на Зайчарската чета през 1867. Четата прекосява границата от Сърбия към днешните земи на България и се насочва към четите на Панаьот Хитов, в които знаменосец е Левски. Заради възстанието при Белоградчик и клането при Хасанова махала турците са особено бдителни. Веднага изпращат башибозук, редовни войски и черкези да спрат Зайчарската чета.

Принуден да отстъпи Еремия Българов повежда четата обратно към Сърбия, но на границата се оказват предадени и се бият на два фронта едновременно и с турците и със сърбите. Четата е разбита, а Еремия Българов и други са изпратени в Белград и осъдени на строг тъмничен затвор. Веднага след като го пускат той отива във Влашко и там се присъединява към четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. През 1868 загива на Бузлуджа.

Васил Петлешков

Васил Петлешков

Отечество, родина - тези слова звучат гордо.
Едно чувство много дълбоко и сложно,
което се, явно, в цялото тяло намира
и кога го докоснеш да излезе напира.
Пет века това място стърнеше от болка -
кланета, жестокост под империя войнска.
По цялото тяло в огън щипеща и лютяща,
а отдолу мъка за свобода пареща, крещяща.

„Пет века!“ рече Волов - „Стига толкова!“
„Огън ме гори, братя, махаме окова!“
Петлешков и Бенковски го гледаха решително
да говори умееше Волов много убедително.
Заклеха се там и тогава, каквото и да става
за своята родина комитета на бунт се вдигна.
Петлешков веднага се върна в Брацигово,
събра четата и на мегдана, обяви го.
За чест и свобода събрали се бяха сите.
Пушки гърмяха, радваха се гласовито.
Бойници укрепиха по цяло Брацигово,
на пътя каруци спряха, блокираха го.
Извадиха и приготвиха дървените топове,
направиха и капани на всички входове.
Престрелки започнаха с разни заптиета,
закани дръзки, дори имаше и кланета.
И ето свободата започна да им харесва,
дори чорбаджиите по нея прехласна.

Но бунта бе кратък. Хасан паша пристигна
и Бразигово нападна с умерена сила.
Бунтовниците добре си позиции държаха
и със заплахи започна да ги бори пашата.
И чорбаджиите за преговори, предатели същи,
веднага отидоха и платиха му да не се мръщи.
И той ги пусна да се върнат по своите къщи,
че получи суми, подкупи и подаръци тлъсти.
Бунтовниците оръжие трябаше да оставят,
по домовете да си идат, бунт да забравят.
Доволен пашата вдигна се и даже си тръгна,
но по пътя башибозук го срещна и го върна.
И рече му: „Него искам. Там има комита.“
Пашата се върна и чорбаджиите свика:
„Веднага да се предадат всички!“ им каза,
запали две къщи и седна да чака с омраза.
Заптиетата тръгнаха като бесни да търсят,
Васил чакаше, а селяните взеха да се кръстят.
И сграбчиха турците пастрока му като бесни
„Нея питайте!“ викна той и в двора тесни
посочи майка му, която от тях се уплаши.
„Василе!“ - викна тя - „Сине сиромаши!
Покажи се, майка, всички ни ще утрепат!“
Васил чу тези думи и с грохотен трепет
жалък и позорен сърце му се изпълни.
Що за слабост човешка! Позор и мълнии!
Да пропадне в земята от тези тежки думи
той би могъл на място там да се срине.
От срам и обида, не можа да ги подмине.
Не можа слабостта дори на своята майка
да прости, да омаловажи как се вайка
зарад него се бои и живота й по й е ценен
от идеята за свободата. От нея отгледан
как се случи да е толкоз различен?
И как по начин необичаен, непривичен
не се той боеше ни от смърт ни от среща
със съдбата си. И заптиетата насреща
не му се видяха ни силни, ни страшни,
че той знаеше нейде глас народен важни
днес над поробителя чете тежка присъда.
И въпреки, че неговото участие свършва
той знае, той чувства дълбоко в душа си,
че сите тия, така уплашени сиромаси
скоро ще бидат в своя земя свободни люде
и кога гайда Българска вой силен надуе
не ще се вече от поробител нивга страхуват.
И въпреки жертвата нему телесна, да робуват
вече нивга няма да са съгласни. Нивга!
„Покажи се, комита“ глас турски вика.
Четниците при Петлешков се скриха
и му заговориха какво се случва по село,
как всички плачат, как се е провело
тършуването и колко са души заклани.
Някои умират, други страдат от своите рани.
и ако той, Петлешков навреме не се предаде
всички в ада със себе си ведно ще отведе.
Помисли Васил над тези тежки думи.
„Майко аз ти прощавам и ти прости ми!“
рече тихо и отровата бързо изпи до дъно.
Скочи на двора „Води ме!“ викна от гърло.
Вързаха го на прити здраво в земята забити
и накладиха два огъня да го горят страховити.
„Казвай имената на замесените комити!“
Петлешков огледа пламъка как се вплита
по дрехите му как се безпощадно катери
и го пари, прежулва му кожата. Длани разпери
и само въздъхна поглед впил във пашата.
Пламъка се качи нагоре и обгори му косата.
А той отвори уста да извика от болка,
но я преглътна, огледа ги злобно с усмивка.
Желязо обгорено извади пашата „Имената!“
Жигоса му гърдите, в крака му въглени събраха.
Васил силно извика. „Аз съм главния комита!
Правят каквото аз кажа! Аз сбрах ги сите!“
Сложиха му въглени в пазвата и се радваха,
но съмнение в очи им проблесна, не успяваха
да го накарат да проговори, гореше целия,
а мълчи и не казва. Луд ли бе или верни са
думи му искрени. Пашата вече не знаеше.
Направи знак огъня да разбутат, изправи се.
И в лице му застана и помириса отблизо
изгорялата плът, изглеждаща уродливо,
но очите там вътре под обгорели клепачи
святкаха зверски, решителни, не вяли.
Пашата приведе се и му с добро заговори,
не знаеше, че е погълнал силни отрови:
„Кажи ми човешки, аз ще те пусна в замяна.“
„Казах вече... Сам съм. Други няма.“

Дали ще навеждаш до безклай глава преклонена,
дали ще ти горят бавно душа изморена,
дали ще видиш ада, ще те унищожат злобно...
Отечество, родина - тези слова звучат гордо.


1876 г. - Априлското възстание избухва и Васил Петлешков координира с Волов и Бенковски бунта в Брацигово. След като бунта е потушен Васил Петлешков се предава на турците и е измъчван да предаде останалите от революционния комитет. Поставен между два огъня, обгорен и измъчван той само повтаря: „Сам съм. Други няма.“

Спас Гинов

Спас Гинов

Безумие човешко, връх на сила и слабост
лишено от чувство за страх, само ярост,
лудост, надежда, вяра още неопитомена,
идея за бъдеще, в глава още несъкрушена.
Мечта за равенство, сила, братство
преодоляла неволята на дългото робство.
Хипотеза изконна, валидна, общочовешка
коя жадува и мами непокорна и гореща.
Всеки кой се до нея докосне и опита
готов е да мръзне, воюва, броди и скита
в търсене на начин ръка да протегне
и свободата да отвоюва, сам да си вземе.

Камъка леден в нозе им горко кънтеше
Един през друг сблъскани и уморени вече
Под свода църковен губеха надежда
глада ги измъчва, а вън заплаха зловеща.
Перущица падна, срината и опожарена
Врага бе силен, издържаха само няколко дена.
И днес в черквата сред каменните колони
в ледени тръпки сломени ужаса ги догони.
Някои насядали върху тела вече мъртви
други прегърнати, обляни във засъхнали кърви.
Мракобесна картина, но ето действителност,
смълчани, онемели, със затихваща бдителност.
Спас Гинов вдигна очи нагоре към купола,
вените му пулсираха, улавяха ритъма
на неизбежното, котел врящ досами пъкъла
низвергнал спокойствието, срама в ъгъла
на историята. Друга искаше да я помни.
А днес сред порой от изстрели злобни
Спомни си кой беше, как имаше всичко
И всичко даде, пари, вещи, житие чисто
и как грошове, къща вече нищо не значеха
кога в глава му идея за родина възпламнаха.
Той се загледа в портата на черквата
Как поддава и скоро ще бъде открехната
И кога нахлуят вътре вражите черни демони
Милост няма да има, ни плахи методи.
С Честеменски двамина се спогледаха
И всеки от тази чета в очите прогледаха.
Жената на Гинов видя туй като знамение
Дойде при него тихо и без вълнение.
„Скоро ще влязат“ продума, деца си погледна
„Не мога да гледам“ тя едва чуто прошепна.
Той допря челото си в нейното, тежко задиша
Затуй ли живя? Животното в него изригна
Целия му дух, цялата му природа ревна
От гняв неутолен по съдба нечестна, черна
от мисълта, че не успя да се пребори
и ада пъклен порти си тежки разтвори.
И там на прага той лично ги изпраща
Горчива цена, непоносима изплаща.
Ръка му потрепера, дръжката на ножа опипа
Прегърна я бурно и душа му изхлипа
Стисна рамене й в желязна прегръдка
И врата й прекърши като на майска пъпка.
Кичур от косата й тогава нежно попипа
Разтърка в пръсти и силно стисна
Залитна, ножа извади, и врата й резна
Кога се изправи в очите му бе бездна.
Женски плач тогава насред църквата проплака
Сестра му се хвърли върху тялото на земята
зарида горко, жално и мъчно. Престилка захапа
За да не извика по него силно и жлъчно.
Като видя, че върви към олтара стана и тръгна
след него и му висна цяла на ръката
“Пощади ги, моля те, само недей децата...”
„Или те или аз!“ Сграбчи я, а тя се сепна,
прекръсти се, към вратата погледна
и тялото й се свлече на пода до олтара
просна се по очи на земята, затрепера цяла.
Едно по едно ги той погали и целуна
А сетне ръка несигурна, но мъжка, силна
живота от тях изстиска през жлъчни пръсти.
Около него изправени, всеки взе да се кръсти.
Първородно му дете, благословия и радост,
в пръстите му угасна най-голямата му слабост.
„Тате, сънувах как сме отново у дома сите“
Заговори му то докато гаснеше „как ни скрихте“
„Пак ще ви скрием, синко, не се страхувай“
Спас прекърши вратлето му. „Сънувай...“
Приклекна пред телцата и болката го отнесе
Превърна го в звяр, мракобесник вече беше.
кой със собствената си длан уби всичко свято.
Безславно погубени, кръв зловещо пролята.
Сестра му се надигна и изрева несдържано.
Развика се, изпищя, телцата запрегръща скръбно
и зарида нечовешки, истерично, едва търпимо.
Спас я сграбчи обезумял, стисна я силно.
А после сам захлипа и сълзите го превзеха
Лицето му се изкриви от болката, утеха
Нямаше никаква от никого да получи
Честеменски го тупна по рамото мъжки.
И към нея заговори нежно, но твърдо:
“ Бихме се, загубихме. Вече е неизбежно.”
“Чудовище!” Прошепна тя на Спас право
после се отпусна. “Да става каквото ще става”.
Спас бавно положи на земята тялото й,
огледа всички, видя племенницата си
и я сграбчи преди да успее да избяга.
“Чичо ти те обича, дете, но така трябва.”
С Честеменски се в няколко мига спогледаха.
Булката му стоеше сгушена встрани бледна.
Стискаше детето си, не бе готова да го пусне,
но се изправи и към мъжа си бавно тръгна.

Всекой човек в живота си има своя битка,
но кръв и саможертва не всеки е готов да опита.
За туй се иска лудост, бяс, гордост, идея,
безсрамна смелост, участие в някоя одисея.
Дали си герой само кога те положат на хартия?
Месата ти са отдавна изгнили, а си още стихия.
Делата не са още в миналото ответрели,
А живеят в идеята, все още дишащи, цели.
И личната скръб, загуба, чудовищно бедствие
Е по-голяма от всяко човешко бездействие.

През 1876 г. по време на Априлското възстание пада и е опожарена Перущица. Последните революционери се събират в църквата „Св. Архангел Михаил“ заедно със семействата си. Църквата е обградена от турската армия и бунтовниците воюват до последни сили. Когато става ясно, че изход няма Спас Гинов пръв отнема живота на цялото си семейство за да не попаднат в ръцете на турците. Убива бременната си жена, пет от шестте си деца, двете си сестри и своя племеница. А подир и себе си. Веднага след него Кочо Честеменски прави същото със своето семейство. Последват ги и много други.

Откъс от Спас Гинов

из Спас Гинов

"Безумие човешко, връх на сила и слабост
лишено от чувство за страх, само ярост,
лудост, надежда, вяра още неопитомена,
идея за бъдеще, в глава още несъкрушена.
Мечта за равенство, сила, братство
преодоляла неволята на дългото робство.
Хипотеза изконна, валидна, общочовешка
коя жадува и мами непокорна и гореща.
Всеки кой се до нея докосне и опита
готов е да мръзне, воюва, броди и скита
в търсене на начин ръка да протегне
и свободата да отвоюва, сам да си вземе..."

Откъс от Еремия Българов

из Еремия Българов

"Че ехти вътре в гърди ми и тежко проклина
глас гробовен, осъжда ме и ме заклина
да не мога от него нивга да се скрия.
Само там дълбоко в гроба ако стигна
ще е някаква поне малка душевна утеха,
че съм опитал, че съм избрал правдива пътека.
Няма милост това вътрешно чувство.
Не е настроение, или някое мисловно блудство.
Кога ги намеря там българите истински
с Хаджи Димитър и лъвовете планински
ще превземем баир по баир си земята.
Кръв да се лее, пукот да думка, зората
на нашта родина вече отново изгрява.
Няма спиране, няма решителност друга такава."