Еремия Българов

Еремия Българов


Седеше Еремия окован, но с мисъл ясна,
в тъмната стая вкопана, вмирисана, тясна
вече четири месеца затворник, без отвор
в подземието осъден на строг тъмничен затвор.
Сигур вече дори не изглежда нормално
Каквото било е дали в него е още давно?
За какво се е борил и какво е разбирал
Дали помни сговора или се е примирил.
Сигур в него не тлее даже надежда
Да го пуснат признак няма изглежда
И така ще изгние без право да избира
дали да живее, не го питаха, дали ще умира.

Сърбина тропна по вратата и я открехна
„- Вземи, брачо, донесох ти чиста дреха.
Ти сигур вече всички тука ни мразиш.
Нямам надежда, че братска обич пазиш.“

Еремия очи си повдигна и стрелна го косо,
във гърди му надигна се отговора на въпроса
и той се изправи, приближи се заканително
и погледна го право в очите обвинително:
„ Ти никога не смей в мен да се съмняваш!
Какво мисля за вази не дей да догадяваш!“
А после протегна дланта си и дрехата грабна,
въздъхна и кимна му с усмивка блага.
Подир седна обратно на пода и се загледа
напред някъде към стената мърлява, черна:

Аз кога съм служил със своите братя
в сръбската армия давал съм си душата.
И моята обич винаги остава непокварена,
че е родствена, жива, духовна и неподправена.
Туй, че в някакво време нашата битка
за отечествата ни, за свободата бе близка,
а подир време интереса ни се размина
за омраза и тежки чувства това не е причина.
Боли ме, че не успях при Хитов да стигна.
Боли ме, че зъл заговор пътя ни мина.
И ми е тежко, че бяхме много, силна дружина,
а в нелеп бой със засада паднахме всина.
Тая чета, братко, беше Зайчарската голяма,
важна и носеше в себе си дух на промяна.
До един сите българи бяха големи хора,
биха се като зверове до края без умора.
Тамо го виждам и Левски със знамето
как го вее решително метнал на рамото,
как можехме да се срещнем в балкана
и задругата ни да подеме ветъра на промяна.
А се разминахме. Съдбата не ни срещна.
Не е таз борба ни подредена, ни лесна.
Ти знаеш, че порива лъвски не стихва,
веднъж разбунтува ли се сърцето не спира.
Няма примирие, няма връщане назад, ни утеха.
Ни може да те стопли нова чиста дреха.
Ни обещание, ни празнодумна клетва
не може да възспре взора на човека,
който гледа напред към своето бъдеще.
Готов е на всичко, на средата да се спре не ще.
Само знай, брачо, запомни го. Болно ми е
ей тука ми е ранено в гърди, стърно ми е.
Че за нази не се застъпихте, не ни подкрепихте,
а можехте. За битката ни не се пригласихте.
Аз затуй нямам ни надежда, ни някаква вера,
че оттук ще изляза. Видях с очи жалката гавра
и със знаме ни и с телата на моите другари.
Срам ме бе, това неподготвен ме завари.

„- Ако те пуснат как е по присъдата речено
какво ще направиш след всичко изречено?“

Ти знаеш с кого съм седял рамо до рамо.
Имената им дори са клетва за вярност само.
Раковски, Кунчев, Хитов, Караджата...
Не се забравя завета, не губи се идеята свята.
Щом изляза веднага от тука по пътя
към Румъния ще поема другари да търся.
Как орела полита тъй и аз ще отлитна
на призив народен буден да откликна.
Че мене достатъчно са няколко дена
оръжието да грабна като сабя устремена
да го забия на робството във врата напреко
и взор да вперя към балкана надалеко.
Че ехти вътре в гърди ми и тежко проклина
глас гробовен, осъжда ме и ме заклина
да не мога от него нивга да се скрия.
Само там дълбоко в гроба ако стигна
ще е някаква поне малка душевна утеха,
че съм опитал, че съм избрал правдива пътека.
Няма милост това вътрешно чувство.
Не е настроение, или някое мисловно блудство.
Кога ги намеря там българите истински
с Хаджи Димитър и лъвовете планински
ще превземем баир по баир си земята.
Кръв да се лее, пукот да думка, зората
на нашта родина вече отново изгрява.
Няма спиране, няма решителност друга такава.

Сърбина въздъхна: „Право говориш, не си лъгал.
Не се е освободил кой на бунт не е тръгнал.
Закарайте го към Влашко!“ - Рече на войника.
„Там са неговите, сбират чета, съдба го вика.“

Кога човек се вдигне в борба за свобода
небето се отваря, кипи изръгнала кръвта,
насища се с любов по-буйна от морето,
по силна от живота. Със знанието проклето,
че можеш всичко кое е грозно да изкрасиш
Кое е пропиляно, да върнеш, да възкресиш.
И ония кои душа им в битката полита
спят спокойно. Те спят там горе сред орлите.


Еремия Българов става военен командир на Зайчарската чета през 1867. Четата прекосява границата от Сърбия към днешните земи на България и се насочва към четите на Панаьот Хитов, в които знаменосец е Левски. Заради възстанието при Белоградчик и клането при Хасанова махала турците са особено бдителни. Веднага изпращат башибозук, редовни войски и черкези да спрат Зайчарската чета.

Принуден да отстъпи Еремия Българов повежда четата обратно към Сърбия, но на границата се оказват предадени и се бият на два фронта едновременно и с турците и със сърбите. Четата е разбита, а Еремия Българов и други са изпратени в Белград и осъдени на строг тъмничен затвор. Веднага след като го пускат той отива във Влашко и там се присъединява към четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. През 1868 загива на Бузлуджа.